И все по-бързо утрото напомя, че заема мястото на нощта. Малките прозорчета започват едно по едно да святкат, а колките все по-често да бръмчат. И идва ден... нов. Календара още едно квадратче отрони и въпрос зададе... за сън, за любов, мечта и букет цветя: Пърси Биш Шели - Въпрос.

Сънувах аз, че както скитам без посока,

озъбената зима на пролет се превърна,

че нежни аромати, ромонът на потока,

встрани тогава ме примамиха да свърна,

там, де брегът отвесен с тревата си висока

не смееше докрай водите да прегърне:

той галеше ги само със крехките стебла,

тъй нимфата насън да гали би могла.

 

И ето: анемони пъстри се показват

и маргаритки — ярки бисери в тревата,

цветя-звезди, които нивга не залязват;

иглика и тинтява, най-нежни сред цветята;

и цветето високо, що винаги запазва

като дете небесните сълзи в листата

и с тях лицето майчино гальовно кваси,

кога ветрецът тих зашепне песента си.

 

Сред избуяли храсти шипки се таяха,

глогини бледни като лунна светлина

и вишнев цвят, и бели чашки, що блестяха,

с роса покрити, недопити от деня;

бръшлян, чиито клони същи змии бяха,

безредно запълзели настрана.

И златни цветове, изпъстрени със бяло,

каквито будното око не е видяло.

 

Досам брега на тази рекичка неспокойна

лилави перуники аз зърнах да растат;

в водата — водни лилии, широки, стройни,

надвиснал върху храстите, дъбът

от тях бе осветен с лъчи безбройни,

студени, литнали от мократа им гръд;

а също и тръстики, тъй смайващо зелени,

че в тях почивка дирят очите изморени.

 

И стори ми се, че от тез цветя-видения

букет си сбрах. Букет, тъй просто подреден,

че пъстротата на прекрасните растения,

деца на часовете, попаднали във плен,

запази и във него свойто обаяние…

Забързах аз тогава, зарадван, ободрен,

обратно към мястото, където бях стоял,

за да го дам … Уви! Кому ли бих го дал?