Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници?
(есе на Теодор ТОДОРОВ)
Наред с въпроса какво ще ни даде, запитвам се аз другия - какво ни отне? Отне ни двеста, а след това петстотин години свобода: отнени ни Слънцето, което можехме да гледаме свободно, отне ни гордостта, и вярата отне ни: отне ни предците и дедите, най-скъпото отне им: живота. А какво ни даде? - спомени за славни времена, за царе, князе и ханове, прославили ни во век и веков.
Безпорен е факта, че историята ни е богата на събития - повече от хиляда и триста години изпълнени с възходи и падения, дирите от които личат и днес. Още от самото си създаване през 681 година, ние ясно сме заевили на останалите тук народи, че ще царуваме по тези земи. Макар и малка нация на юг от Дунава сме отдали голямо значение за сформирането на Европейската карта днес. Малка ли е била заслугата на хан Тервел, който през 717-718 година спира арабското настъпление тръгнало към Европа? Благодарение на това, днес малко или много половин Европа не е "със забрадки". Светъл момент в историята, който си спомняме от пожълтелите страници е 855 година, когато светите братя Кирил и Методи написват азбуката ни - нашето "А", "Б", "В"..., на което и до днес пишем и четем. По това време да имаш собствена писменност е издигало дадена нация до върховете на независимостта. Това ти дава право да пишеш историята сина свои език, различен от латинския и гръцкия. По-късно ново издигане на нацията ни било през 855 година - приемането на християнството. Вяра и писменност - две неща, които освен, че те правят независим те правят силен: наравно с останалите Европейски народи.
След всеки възход, обаче идва падение. Падането на Първото Българско Царство под османска власт. Близо двеста години тъмнина - докато Европа се развивала, ние сме били в застой. По нашите земи не се е случвало нощо друго освен гонения и кръвопролития. Светлата част между края на едното и началото на другото - турско робство през 1396 година било период на възтановяване преди срив.
Пет века на борби, пет века на кръв и страх - това е имало тук, и благодарение на вярата, която сме имали, на историята, която и тогава ние учила сме се съхранили като народ и нация. И може би точно думите на дядо Паисий: "поради что се срамиш да се наречеш българин" са ни подбудили идеята за национално освобождение. Точно тук онази история, която Вапцаров нарича "пожълтяла" е била по-кървава от всякога - Баташкото клане, Априлското възстание...
Историята неможе да се променя, неможе и да я отричаш - добра или лоша, през призмата на времето тя е такава. Смешно ми е днес, когато чуя псевдо-историци, които я отричат или пренаписват. Неред с това те хулят дедите ни, отдали животът си за една нация, която днес незнам на къде върви. Нямало клане в Батак - било мит, илюзия. Нима са мит онези черепи на деца и жени в църквата, нима е илюзия или мираж реката от кръв. Нима ги няма следите? Кой дава право да се отричат фактите, когато дори и Боговете скланят глава пред жертвите?!
"Човек, който познава историята, може да предвиди бъдещето" беше казал гръцки мъдрец. Но не, ние българите предпочитаме да не осъзнаваме всичко това, защото не искаме да знаем какво сме били и какво сме сега - ние подбираме само информацията, което ни харесва. Ето за това страниците на историята ни са пожълтели, защото не ги отваряме, не ги прелистваме, не се учим от тях - а тя, историята има толкова да ни разкаже и даде.
