Постинг
24.01.2014 14:51 -
Из предговора на ”Горски венец” от Андрей Романов
Споделям Ви нещо, което ме впечатли от пръв поглед.
Изтерзан, изрязан, лунатичен пейзаж. Тук планетата се е гърчила и играла, оставяйки изблици от камък, скални дипли, каменни вълни, застинали в пространството между небето и земята. Вериги от шеметни върхове, чегъртащи с острите си конуси небесната твърд. Пропасти, тесни дефилета, дълги каньони, над които се вият орли. Сипеи, приличащи на каменни реки, потекли от висините, по които се въргалят скални отломки, големи колкото къщи. Тук-там между тях или високо сред зъберите на някоя шеметна скала-крепост стражари самотен бор като изостанал от армията войник. Неговите сродници са покрили, подобно на безбройна войска, с тълпите си склоновете на планините, гърдите и хълбоците на каменните чудовища. По мъртвешката бледина на скалите, бели като кокали, кръвта червенее особено ярко – докато не я изпере дъждът и грабливите птици не отнесат месата на човека или звяра в гнездата си.
Мрачни, лунатични места, божествена жестокост и първично величие. Сякаш Създателят е захвърлил тук сечивата си, след като е сътворил света. Тук няма игра. Човекът, който се осмелява да живее по тези урви, е първичен и див, незасегнат от никакво лустро на култура, никаква омекотеност, никаква лъжа. Само небето е покрив над главата му и само Господ е негов приятел. Други приятели той няма. Може да разчита единствено на себе си, както някога, когато е изпълзял за пръв път на бял свят от утробата на мрака; да живее само напук на природата и въпреки логиката на нещата; да съществува само на една гола воля. Дори само за да оцеляваш в този суров свят не ти стигат обикновените човешки качества: самото съществуване тук вече е вид героизъм и ти по принуда, по рождение трябва да си герой, да си юнак. Мрачна, сурова и нечовешка, толкова различна от топлите прегръдки на уютните равнини – такава е Черната планина.
...По тебе не блеят
безбройни стада,
рози не виреят
по твойте бърда.
Златната коприна,
в теб не става тя,
кат мойта родина
ти не си градина,
пълна със цветя.
Нищо не те кити!
Тук само цъфтят
лаври по скалите,
колкото момите
венец да сплетат!...
В този страховит свят няма нищо от онова, което радва човека, – и само едно го топли, облича, храни, дава сили на мозъка му, поддържа живота в жилите му: свободата! Да, тези мрачни мъже имат една мечта и тя се нарича свобода. Те не приемат да бъдат роби също толкова органично, както вълкът и орелът не приемат плена. И също като тях те не могат да бъдат опитомени. В тези корави мозъци, в тези жестоки нрави няма и помен от сантименталност, нищо, което ние бихме нарекли “толерантност“ и “човещина“. Не, те ще се бранят докрай, както дивият звяр брани свободата си, и ще умрат озъбени, свирепи и кървави, но непобедени. Пък и животът им по тези голи, безплодни урви е почти равен на смърт. “Свобода или смърт“ – този израз не е приложим към тях. Свобода и смърт – би следвало да се каже. По тези страшни места, където гнездят само най-дивите орли и небето може сякаш да се пипне с ръка, свободата почти сигурно означава смърт и смъртта е единствената сигурна свобода.
Преди появата на турците Черна гора не е привличала ничий поглед. Този див и самотен край е далеч от вниманието на изтънчените хора и културните огнища на Средновековието. Все пак през Х в. един владетел на тези земи влиза в историята – това е дуклянският княз Йоан Владимир, отведен в български плен от войниците на цар Самуил. Дълги години гние той в подземията на царската крепост в Преспа. Един ден в черния им мрак се появява като героиня от приказките прекрасната Самуилова щерка Косара. Старият Самуил смекчава сърцето си, двамата се женят – и като в трагична легенда разказът завършва с гибел: скоро след Самуиловата смърт кратковременният узурпатор на българския престол Иван Владислав убива вероломно своя зет. Църквата му дава ореола на светец и мъченик.
Може би това е първото знамение за мъченическата съдба на хората в този край. След турската окупация на Балканите Черната планина е включена формално в Скадарския санджак. Но османлиите си правят сметката без кръчмаря – черногорците никога не признават чуждата власт. През XVI в. борбата, свирепа и упорита, се води с променлив успех под водачеството на князете Черноевичи. През XVII като народен вожд е запомнен риечкият войвода Вуйо Райчев. Черна гора така и не става мирна и покорна, и тъкмо тук, под закрилата на Бога и дивия балкан, се стича всичко дръзко, бунтовно и антитурско. Всеки, който не иска да превива гръб пред агата и спахията, бива приеман гостоприемно в този край. По това време светът чува за пръв път девиза на черногорците: “За честний Кръст и златна Свобода!“ Хиляди пъти ще гърми той в битките, ще се пее от майки над люлките на техните деца. Турските отряди, които идват да събират тук данъци за империята, както става например през 1604 г., бягат като попарени от черногорските планини. В началото на XVIII в. начело на народа застава митрополит Данил Шчепчевич, или по други източници Петрович, от село Негуши. Тогава се извършва и онова събитие, което по-късно черногорците ще смятат за начало на своята нова история – т. нар. “Изтребление на потурнаците“. По повик на владиката, който преди това е прекарал дълго време в турски плен, черногорците християни избиват или прогонват потурчените си събратя. Това става рано сутрин на Коледа, 25 декември 1707 г. Случаят е възпят в народните песни и в драмата Горски венец, а Данил Петрович става родоначалник на династията Негоши и основател на онова, което историците наричат “черногорска теокрация“. Отсега нататък, досущ като в Стария Завет, народа ще управляват, съдят и водят в битките в името Божие цетинските митрополити. Тъй се създава тази странна и легендарна монашеска династия, в която короната минава не от баща на син, а от чичо или вуйчо на племенник.
Такива са тези хора, такъв е този уникален оазис на свободата в обширната Османска империя. Заобикаля го равна, почти безгранична шир от покорени земи и народи: Далмация и Босна на север, Сърбия на изток, Албания на юг – все робски, безнадеждно робски страни, кретали столетия под турския бич, свикнали да се подчиняват и да целуват вечно краката на победителя. Навсякъде смирение, покорство, прилежност, труд, турците си гледат вековния агалък, раята се труди безмълвно от люлката до гроба, – и сред тази имперска еднаквост, сред това сиво еднообразие само това огнено, кърваво петно вечно пламти, вечно не се дава, само то си остава винаги непревзето, непокорено, яростно и свободно, колкото и войски да му пращат, както и да го тъпчат, морят с глад, обсаждат, избиват, опожаряват!
Какво толкова – се питат в почуда съседните народи – какво толкова, ако направиш едно темане на турчина? Мигар ще ти падне главата? И агата е човек: ти ще му угодиш, а той ще те пази. Имот и пари можеш да трупаш и в робство; животът може да е приятен дори ако си тече мирно и тихо под дебелата сянка на негово величество падишаха. Струва ли си да гладуваш, да се мъчиш и да мреш – всеки ден в течение на толкоз векове! – само заради една мечта, заради един изтерзан блян, заради кървавия призрак на Свободата? Не са ли това побъркани хора, странни и смахнати, обладани от бесове? Но черногорците не се предават. Техният инат е по-твърд от планините и по-луд от бясно ревящите планински потоци. Те не ценят нито покоя, нито живота; пет пари сякаш не дават за своята кръв, която се лее като вода в безкрайните, никога не свършващи битки, нито за главите си, търкалящи се в изобилие по бойните полета, красящи колове и плетища из арнаутски, сръбски, босненски градове. Да, тези хора са обладани от една мечта, която ги измъчва и гори мозъка им до гроба. Те са побъркани за правда, луди за свобода! Нещата, които вълнуват по онова време хората по света, които ни вълнуват и до ден днешен – покоят, семейството, къщата, щастието, децата, – не са нищо за тях, те сякаш не са ги и чували дори, сякаш не познават тези най-елементарни копнежи на човешкия род! Те се женят и раждат деца, за да има кой да воюва с турците: момчета, за да станат хайдути и борци, момичета, за да станат майки на борци. Нищо друго не ги интересува. Не можеш да се помириш с тях, да се спогодиш с тях – да те оставят най-после на мира, да си гледат и те живота по тези проклети баири! – нито да ги прилъжеш, нито да ги умиротвориш; не можеш и да се откупиш от тях, защото те не се интересуват от пари: дори просяците в тази злокобна страна просят не милостиня, а барут!... Тази шепа хора, тези бесни гяури имат само една цел, хранят само една мечта: да освободят християните, да изтребят всичко, що е турско, султанско, мохамеданско! Нищо по-малко от това не може да ги задоволи! Те и султанът не могат да живеят заедно на една планета. Един от тях трябва да я напусне!
Да, прави са съседните народи. Ужасно е да си черногорец. Ужасен жребий е това. Но прав е и Негош, когато казва: “Да бе животът ни по-лесен, Черна гора нямаше да се нарича черна, а бяла или розова“. Тази чернота е по-светла и по-бляскава от безброй лъскави светлини. Хвала вам, черногорци, братя мои! Виждам ви – осеяли с костите си скалистите пътища на историята, убити, обесени, изтерзани, заклани, изгнили по мъчилища и тъмници, погребани в пропасти и ями, в незнайни кървави костници и безименни гробове. Дори в смъртта си, в черния мрак на забравата оставате спокойни и горди. Непобедени. Непостижими. Умрели, но вечно живи.
Живота ти й жалък,
суров имаш лик,
корав имаш залък! –
Но ти, народ малък,
си народ велик!
http://www.pravoslavie.bg/Поезия/Китка-от-кръв-и-барут
Изтерзан, изрязан, лунатичен пейзаж. Тук планетата се е гърчила и играла, оставяйки изблици от камък, скални дипли, каменни вълни, застинали в пространството между небето и земята. Вериги от шеметни върхове, чегъртащи с острите си конуси небесната твърд. Пропасти, тесни дефилета, дълги каньони, над които се вият орли. Сипеи, приличащи на каменни реки, потекли от висините, по които се въргалят скални отломки, големи колкото къщи. Тук-там между тях или високо сред зъберите на някоя шеметна скала-крепост стражари самотен бор като изостанал от армията войник. Неговите сродници са покрили, подобно на безбройна войска, с тълпите си склоновете на планините, гърдите и хълбоците на каменните чудовища. По мъртвешката бледина на скалите, бели като кокали, кръвта червенее особено ярко – докато не я изпере дъждът и грабливите птици не отнесат месата на човека или звяра в гнездата си.
Мрачни, лунатични места, божествена жестокост и първично величие. Сякаш Създателят е захвърлил тук сечивата си, след като е сътворил света. Тук няма игра. Човекът, който се осмелява да живее по тези урви, е първичен и див, незасегнат от никакво лустро на култура, никаква омекотеност, никаква лъжа. Само небето е покрив над главата му и само Господ е негов приятел. Други приятели той няма. Може да разчита единствено на себе си, както някога, когато е изпълзял за пръв път на бял свят от утробата на мрака; да живее само напук на природата и въпреки логиката на нещата; да съществува само на една гола воля. Дори само за да оцеляваш в този суров свят не ти стигат обикновените човешки качества: самото съществуване тук вече е вид героизъм и ти по принуда, по рождение трябва да си герой, да си юнак. Мрачна, сурова и нечовешка, толкова различна от топлите прегръдки на уютните равнини – такава е Черната планина.
...По тебе не блеят
безбройни стада,
рози не виреят
по твойте бърда.
Златната коприна,
в теб не става тя,
кат мойта родина
ти не си градина,
пълна със цветя.
Нищо не те кити!
Тук само цъфтят
лаври по скалите,
колкото момите
венец да сплетат!...
В този страховит свят няма нищо от онова, което радва човека, – и само едно го топли, облича, храни, дава сили на мозъка му, поддържа живота в жилите му: свободата! Да, тези мрачни мъже имат една мечта и тя се нарича свобода. Те не приемат да бъдат роби също толкова органично, както вълкът и орелът не приемат плена. И също като тях те не могат да бъдат опитомени. В тези корави мозъци, в тези жестоки нрави няма и помен от сантименталност, нищо, което ние бихме нарекли “толерантност“ и “човещина“. Не, те ще се бранят докрай, както дивият звяр брани свободата си, и ще умрат озъбени, свирепи и кървави, но непобедени. Пък и животът им по тези голи, безплодни урви е почти равен на смърт. “Свобода или смърт“ – този израз не е приложим към тях. Свобода и смърт – би следвало да се каже. По тези страшни места, където гнездят само най-дивите орли и небето може сякаш да се пипне с ръка, свободата почти сигурно означава смърт и смъртта е единствената сигурна свобода.
Преди появата на турците Черна гора не е привличала ничий поглед. Този див и самотен край е далеч от вниманието на изтънчените хора и културните огнища на Средновековието. Все пак през Х в. един владетел на тези земи влиза в историята – това е дуклянският княз Йоан Владимир, отведен в български плен от войниците на цар Самуил. Дълги години гние той в подземията на царската крепост в Преспа. Един ден в черния им мрак се появява като героиня от приказките прекрасната Самуилова щерка Косара. Старият Самуил смекчава сърцето си, двамата се женят – и като в трагична легенда разказът завършва с гибел: скоро след Самуиловата смърт кратковременният узурпатор на българския престол Иван Владислав убива вероломно своя зет. Църквата му дава ореола на светец и мъченик.
Може би това е първото знамение за мъченическата съдба на хората в този край. След турската окупация на Балканите Черната планина е включена формално в Скадарския санджак. Но османлиите си правят сметката без кръчмаря – черногорците никога не признават чуждата власт. През XVI в. борбата, свирепа и упорита, се води с променлив успех под водачеството на князете Черноевичи. През XVII като народен вожд е запомнен риечкият войвода Вуйо Райчев. Черна гора така и не става мирна и покорна, и тъкмо тук, под закрилата на Бога и дивия балкан, се стича всичко дръзко, бунтовно и антитурско. Всеки, който не иска да превива гръб пред агата и спахията, бива приеман гостоприемно в този край. По това време светът чува за пръв път девиза на черногорците: “За честний Кръст и златна Свобода!“ Хиляди пъти ще гърми той в битките, ще се пее от майки над люлките на техните деца. Турските отряди, които идват да събират тук данъци за империята, както става например през 1604 г., бягат като попарени от черногорските планини. В началото на XVIII в. начело на народа застава митрополит Данил Шчепчевич, или по други източници Петрович, от село Негуши. Тогава се извършва и онова събитие, което по-късно черногорците ще смятат за начало на своята нова история – т. нар. “Изтребление на потурнаците“. По повик на владиката, който преди това е прекарал дълго време в турски плен, черногорците християни избиват или прогонват потурчените си събратя. Това става рано сутрин на Коледа, 25 декември 1707 г. Случаят е възпят в народните песни и в драмата Горски венец, а Данил Петрович става родоначалник на династията Негоши и основател на онова, което историците наричат “черногорска теокрация“. Отсега нататък, досущ като в Стария Завет, народа ще управляват, съдят и водят в битките в името Божие цетинските митрополити. Тъй се създава тази странна и легендарна монашеска династия, в която короната минава не от баща на син, а от чичо или вуйчо на племенник.
Такива са тези хора, такъв е този уникален оазис на свободата в обширната Османска империя. Заобикаля го равна, почти безгранична шир от покорени земи и народи: Далмация и Босна на север, Сърбия на изток, Албания на юг – все робски, безнадеждно робски страни, кретали столетия под турския бич, свикнали да се подчиняват и да целуват вечно краката на победителя. Навсякъде смирение, покорство, прилежност, труд, турците си гледат вековния агалък, раята се труди безмълвно от люлката до гроба, – и сред тази имперска еднаквост, сред това сиво еднообразие само това огнено, кърваво петно вечно пламти, вечно не се дава, само то си остава винаги непревзето, непокорено, яростно и свободно, колкото и войски да му пращат, както и да го тъпчат, морят с глад, обсаждат, избиват, опожаряват!
Какво толкова – се питат в почуда съседните народи – какво толкова, ако направиш едно темане на турчина? Мигар ще ти падне главата? И агата е човек: ти ще му угодиш, а той ще те пази. Имот и пари можеш да трупаш и в робство; животът може да е приятен дори ако си тече мирно и тихо под дебелата сянка на негово величество падишаха. Струва ли си да гладуваш, да се мъчиш и да мреш – всеки ден в течение на толкоз векове! – само заради една мечта, заради един изтерзан блян, заради кървавия призрак на Свободата? Не са ли това побъркани хора, странни и смахнати, обладани от бесове? Но черногорците не се предават. Техният инат е по-твърд от планините и по-луд от бясно ревящите планински потоци. Те не ценят нито покоя, нито живота; пет пари сякаш не дават за своята кръв, която се лее като вода в безкрайните, никога не свършващи битки, нито за главите си, търкалящи се в изобилие по бойните полета, красящи колове и плетища из арнаутски, сръбски, босненски градове. Да, тези хора са обладани от една мечта, която ги измъчва и гори мозъка им до гроба. Те са побъркани за правда, луди за свобода! Нещата, които вълнуват по онова време хората по света, които ни вълнуват и до ден днешен – покоят, семейството, къщата, щастието, децата, – не са нищо за тях, те сякаш не са ги и чували дори, сякаш не познават тези най-елементарни копнежи на човешкия род! Те се женят и раждат деца, за да има кой да воюва с турците: момчета, за да станат хайдути и борци, момичета, за да станат майки на борци. Нищо друго не ги интересува. Не можеш да се помириш с тях, да се спогодиш с тях – да те оставят най-после на мира, да си гледат и те живота по тези проклети баири! – нито да ги прилъжеш, нито да ги умиротвориш; не можеш и да се откупиш от тях, защото те не се интересуват от пари: дори просяците в тази злокобна страна просят не милостиня, а барут!... Тази шепа хора, тези бесни гяури имат само една цел, хранят само една мечта: да освободят християните, да изтребят всичко, що е турско, султанско, мохамеданско! Нищо по-малко от това не може да ги задоволи! Те и султанът не могат да живеят заедно на една планета. Един от тях трябва да я напусне!
Да, прави са съседните народи. Ужасно е да си черногорец. Ужасен жребий е това. Но прав е и Негош, когато казва: “Да бе животът ни по-лесен, Черна гора нямаше да се нарича черна, а бяла или розова“. Тази чернота е по-светла и по-бляскава от безброй лъскави светлини. Хвала вам, черногорци, братя мои! Виждам ви – осеяли с костите си скалистите пътища на историята, убити, обесени, изтерзани, заклани, изгнили по мъчилища и тъмници, погребани в пропасти и ями, в незнайни кървави костници и безименни гробове. Дори в смъртта си, в черния мрак на забравата оставате спокойни и горди. Непобедени. Непостижими. Умрели, но вечно живи.
Живота ти й жалък,
суров имаш лик,
корав имаш залък! –
Но ти, народ малък,
си народ велик!
http://www.pravoslavie.bg/Поезия/Китка-от-кръв-и-барут
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 994
